Тези и много други творби са били и са част от живота на поколения българи. Те радват и натъжават, разказвайки истории за бедния селски живот със своите ежедневни трудности, но и с винаги неугасващата надежда за един по-добър свят.

Решавам, че ще се правя на мъж – отивам отзад, да повдигна задницата и да я завъртя, но то си тежи – на няколко подхвърляния успях, но така си сецнах гърба, че ми причерня. Дойде Ели и ми каза:

Със сестра й Демия бяха една кръв, но тази на Саня вреше като на краставо яре,

Саня тръгна след Христо и двамата влезнаха в банята за да не видят останалите какво се случва.

Приключихме, гушнахме се, този път си поговорихме малко, тя се отвори леко:

- Искате ли да ви помогнем да се изкъпете? – попита Георги.

Дори Саня присъстваше на празника, макар да стоеше през пет жени от Демия. Играеха,

росната трева, накланяха се ту напред към момците, ту настрани една към друга.

Отишли да извикат и Маша. – Дядо, бабо, – казала Маша, – пуснете ме в гората с приятелките! Дядото и бабата отговорили: – Иди, […]

Прасенцето отдавна искало да се научи да лети. Не случайно го наричали Икар. – Ако много искаш, мога да направя така, Разкази за Саня че да полетиш – казал Вълшебният извор. – Но […]

А за клането на пилета, ами там даже и децата го правят, така се научават откъде идва храната, да уважават природата и т.н., там от малки се сблъскват с действителността. В България по по-отдалечените места и ние сме така. Ако вдигна ръце и чакам някой да дойде и да свърши това или онова, до никъде няма да я докарам. На село работата е много и няма кой друг да ти я свърши, като си се хванал на хорото, го играеш или се отказваш още в началото.

Казват, че народите са като децата — не обичат да им се чете морал, а искат да стигнат до истините, развличайки се. Казват още, че ако сатирата е хирургическият нож, то хуморът е „сладкият мехлем“ за раната.

докато девойките се кикотеха и гледаха цветето на другата за да разберат кой момък й

Щом силистренският паша разбра намеренията им, нареди да пълнят хазната му със